От известно време си мислех да публикувам този разказ тук и ето, че  тази следизборна нощ ми се струва еднакво неудачен и подходящ  момент да го сторя. Защото не можем да разчетаме на политиката, спасението ни си е в нас самите. 

Не можах да измисля заглавие, обаче...

Начало:

---

 
Беше в далечната, хм, незнам коя година, ама бях  на дванадесет. Преди пет години, значи. Всичко беше прекрасно, слънцето грееше, птичките пееха, тревата зелена, а цветята ярки и аз се чувствах щастлив.
Добре, сега сериозно и истината.
Беше зима, мраз, студ и софийски виелици. Никакво слънце от седмици, нито пухкав бял сняг-само кал и киша. В този прекрасен квартал Люлин няма растителност, затова тревата и цветята отпадат автоматично, а единствените представители на животинския свят са помиярите и озверелите за поредната доза наркомани. И аз вече отдавна не чувствах каквото и да е. Просто, ако го правех щеше да е твърде болезнено. Непоносимо.
                Както вече подочухте, моето семейство не беше сред идеалните и изпитвах известни затруднения при общуването с родителите си. Особено с баща ми, който общуваше с мен и с майка ми главно чрез юмруци и ритници.
Не оставяйте с впечатлението, че не съм мислел да говоря с някого или да избягам. Но всеки път баща ми успяваше да ме изплаши достатъчно, за да си избия подобни идеи от главата. Прибирах се вечерта към вкъщи и вървейки от метростанцията по улицата ни си мислех за деня ми в училище. Винаги го правех, докато ходех към вкъщи. За мен училището бе убежище, беше времето дадено ми да прекарвам като нормално момче, далече от врясъците на майка ми и ударите на баща ми и когато трябваше да се връщам при тях всяка вечер, обичах да си мисля за изминалия ден с кротките си учители и съученици и да вярвам, че съвсем скоро ще ги видя отново. Още утре ще имам поредната порция нормален живот.
               Днес бяхме украсявали класната стая за Коледните празници. За нещастие, най-умната ни и ексцентрична съученичка, която всички обичахме и уважавахме, беше съкрушена, защото любимото й зайче беше починало него ден. Люк, който ми беше най-добър приятел, бързо спаси положението като ни организира да съберем пари и да й подарим ново за Коледа. Помогнах му да намерим зоомагазин и се получи страхотна изненада. Съучиничката ни и класната ни бяха ужасно щастливи, а ние много горди, че сме направили страхотен подарък на някого. Спомням си, че се възхитих на умението на Люк да извлича възможност от всяка трудност.
               Значи може би и аз можех. И след като всяка вечер вкъщи за мен беше трудност, имах безброй възможнжсти. Въпросът беше за какво? За бягство, естествено. Това ми изглеждаше единственото, на което бях способен. Но просто нямаше къде да отида, баща ми щеше да ме намери.Не случайно и майка ми не се опитваше да бяга.
               Майка ми, да. Тя беше противоречив образ в детството ми. Определено не беше жестока като баща ми, но самия факт, че го търпеше и ставаше свидетел на побоя, който редовно ми налагаше, я класифицираха като твърде незаинтерсована майка. Никога не съм разчитал на разбиране или подкрепа от нейна страна. Не беше с баща ми, но си гледаше своята работа.
               Влязох в мизерния ни апартамент и се ослушах. Бях се научил да говоря само в крайни случай, никога не задавах въпроси. Научавах всичко само чрез това, което видя и това, което чуя. Беше относително спокойно, значи или бях сам или само майка ми беше тук.
-А, Марти!-посрещна ме тя, пушейки в тясната кухничка, едва ли не изненадана да ме види.-Прибрал си се! На училище ли беше? Оф, и аз какви вапроси задавам! Естествено, че си бил на училище, къде може да си бил...е, както и да е! Как мина?-тя бърбореше бързо и не дочакваше мой отговор, дори реакция. Това беше типично за нея. Все бързаше, в графика й имаше часове за много мъже, но не й за сина й.-Искаш ли да ти сложа вечеря? Гладен ли си, а? Ето, тука съм направила нещичко...
               Извади нещо прегоряло от печката и го тресна на масата пред мен. Не можах да скрия учудването си-по принцип не готвеше.
-Хайде, хайде, хапвай бързо и се прибирай в стаята си, че-тя не довърши, но и нямаше нужда. Беше си вкъщи, опитала беше да ми сготви, говореше бързо и нервно-значи беше сгафила някъде и сега с баща ми щяха да се карат за пари. Баща ми беше пиян почти през цялото време. И агресивен. Но не нападаше без причина, просто и най-малкото нещо можеше да го провокира. Когато се караха за пари ставаше най-страшно и в майка ми се отключваше някакъв родителски инстинкт да се опита да ме разкара и да ми спести поне малко от всичко. Защото преди всичко, баща ми удряше мен.-Че баща ти ще си дойде ей сега...-довърши все пак.
               Започнах мълчеливо и изпълнително да си ям нещото. Чу се припряно отваряне на входната врата и тежки стъпки.
-Гергано-о!-извика баща ми. Имаше степени на пиянство-беше се осмъртил.
-Бързо, Марти, върви си в стаята!-опита майка ми, но вече беше късно. Баща ми беше на рамката на вратата с почти празно стъклено шише в ръката си.
-А, то и малкият бил тука!-отбеляза едва ли не яростно. Никога не се радваше да ме види, но се дразнеше, ако ме нямаше.-Откога не с-си бил тука, а с-ся ”и тука! А, той тука, бе?-стоях като вкаменен, изправен до масата. Тъкмо щях да си отида в стаята.-Да не ис-скаш да отидеш някъде, бе?
               Не отговорих нищо. Каквото и да направех, щеше да го подразни. Включително и мълчанието ми.
-А,бе?!-изгрухтя насреща ми.-З-з-що не говориш?
-Петре, моля те!-намеси се майка ми.-Остави го сега се прибра от училище!
-А ти!-насочи се към нея и вдигна ръка обвинително.-Що тогава не рас-скажеш на прекрас-сния  син, кво праиш с МОИТЕ пари?!
               Така и не разбрах какво и с чий пари беше станало. А и не ми пукаше и нямаше да ми пука. Никога повече, осъзнах тогава, никога повече нямаше да ми пука за тези хора. Не исках повече. Писна ми.
-КАКВО ЩЕ ПРАИШ ТИ С МОИТЕ ПАРИ, БЕ, КУРВО!!!-изрева баща ми и нанесе първия удар. С юмрук, запрати я на масата. Майка ми започна да стене, а баща ми продължи да крещи. Опита се да й отвори краката, дърпаше й дългата черна коса и нареждаше нещо за това как всички я оправяли, защото не струвала. Не можех да гледам, но не можех и да помръдна.
-А ти ще зяпаш ли, бе, дребен боклук!?
-Не, остави го! Остави момчето! Мартине, махай се!-ФРАС! Още един юмрук в лицето й. Претръпнах. Не исках повече. Повече никога. Да гледам как някой налага майка ми. Не ме интерсуваше дали го заслужава или не, не исках да го виждам.
-Стига!-много рядко правех тази грешка да се опитвам да спирам баща си. И тогава я съзнавах напълно, но вече не издържах. Нещо трябваше да се промени, ако ще и това да означаваше аз да умра. Избутах го от майка ми, беше достатъчно нестабилен да падне върху плота. Чинийте издрънчаха под него.
-Ти ли, бе?!-изрева. В началото очите му-големи и сини, също като моите-се разшириха удивено. После се окопити и ме нападна.
               Удар. Още един.
              С крака и юмруци. Скоро бях повален.
               С бутилката в главата ми.
Той крещеше и псуваше, майка ми пищеше, нападна го, той и отвърна. Всичко ми се струваше като в желе, на забавен кадър, звуците долитаха някак си изкривени до мен.
               Коридора! Вратата! Бягството.
               Не исках повече, никога повече. Ако ще и това да означаваше да умра.
               Още крясъци, удари. „Махай се!“ вика майка ми. Няма нужда, мамо-вече съм навън.
               Студа навън ме ободри. Усещах топлата кръв да се стича по лицето ми и просто я забърсах с ръкав. Усещах подутото си око, усещах болките в корема и главата. Но бях навън и това беше най-важното.
               Често го правех. Измъквах се навън по време на боя и се връщах, когато вече всичко е затихнало. Или просто стоях затворен в стаята си, свит в ъгъла, слушащ всичко. Или слушащ музиката, която по някой път съседа ни надуваше от уредбата си. Бях благодарен за всеки път, в който имаше музика. Знаех всичките му колекции балади на Metallica наизуст, макар и да не ги разбирах, за да когато ги нямаше да си ги напявам тихичко вместо радиото.
               Студът вече не беше успокояващ. Беше успокоил болките ми, но не можех да остана дълго навън-температурата беше твърде ниска.
               „Не, няма да се прибера!“излъгах се сам за пореден път. Къде можех да отида? Щях да се върна, естествено, но този път не и преди да се опитам да измръзна до смърт.
               Отидох в подлеза на метростанцията и седнах на земята. Надявах се на топлина или забързан поток от хора, но уви, не бях в Ню Йорк и минаха само няколко окъснели пътници. Имаше оскъдна коледна украса. Коледната украса в класната ни стая! Може би утре нямаше да мога да отида на училище. Не и с раните от днес. Тази мисъл ме натъжи, направо съкруши. „Нищо, постарах се да си се успокоя, мисли си за съучениците!“ За Лидия и новото й зайче. Как казва на техните добрата новина и заедно поставят животинчето в клетката на предишния заек. Приемственост между поколенията, би казала госпожата по литература. За Люк-как разказва на родителите си за днес. Споделя им за изненадата, която сме подготвили и колко успешна е била. А те му се усмихват благо и го похвалват. Защото са мили и усмихнати хора. Днес беше хубав ден, мислим си всички.
Госпожата по математика за пръв път каза, че е доволна от контролните ни.
Господинът по физическо ни разреши да играем каквото си поискаме.
Госпожата по музика ни помоли да й помогнем с организацията на коледното тържество.
Госпожата по БЕЛ не ни даде домашно.
Заместник-директорката ни похвали, че сме най-добрия клас във випуска.
Госпожата по Човек и природа реши да не ни дава нов урок.
               Усетих, че някой ме зяпа. Висок, слаб мъж с дълго черно палто, застанал точно срещу мен, ококорен с ужас. Можеше да ме сгреши за някое циганче, дето проси, но не-бях твърде блед. Освен това...„
Госпожата по география отсъстваше отново и бяхме със заместника от друго училище. От гимназия.
-Момче, добре ли си?-попита със странен акцент. Това беше той.
               Заместникът.
               Не казах нищо. Долепих се плътно до стената, сякаш той ме застрашаваше и поклатих глава. Исках да се махне.
-Хей, какво е станало?-продължи и приклекна до мен. Така поне по се доближаваше до моето морско равнище.-Кървиш! Някой да не те е наранил?
-Паднах-излъгах. Не, че някой твърде често или настоятелно е проявявал интерес към моята окаяна същност, но си бях подготвил този отговор за всички, интерсуващи се от белези и синини.
               Мъжът се смръщи с недоверие. „Върви си, моля те, върви си!“ опитах се да му внуша. Не понасях състраданието. Не можех да допускам да бъда разпитван, нито можех да приемам помощ.
-Ти, ти беше в час днес, нали?-спомни си за мое изумление. Заместниците обикновено не обръщат внимание на временните си ученици. Особено, ако идват от друго училище.-Как ти беше името? Мариан? Не! Мартин, нали?
               Кимнах едва-едва. Откъде-накъде помнеше името ми? Беше влизал при нас едва три пъти, нямаше как да научи толкова ученици за толкова кратко време.
-Мартин, изглеждаш уплашен-каза меко.-Какво има? Защо седиш тук, на земята? Къде са родителите ти?
               Ето веднага. Започва се разпита. Трябваше да се измъкна.
-Мола Ви, оставете ме! Ще се оправя-промълвих и опитах да се изправя. Малко се замаях и се наложи мъжът да ме подхване, за да не падна.
-Боже, замръзнал си!-възмути се.-Нямаш ли яке?
-Не-почнах да клатя упорито глава.-Няма нужда, прибирам се!
-Къде живееш? Тъмно е и късно!
-Ще се оправя!-настоях и тръгнах да вървя.
-Ей, Мартин!-извика ме строго.-Няма да те оставя!-заяви и ме погледна в очите, като че ли се опитваше да ми покаже, че казва истината.-Близко ли живееш? Ще те изпратя.
-Да, малко по нагоре по улицата. Няма нужда да...
-Не, ще дойда! Искам да съм сигурен, че отиваш при вашите-отсече с твърд тон. Беше млад, но още щом стъпи прага на класната стая ни стана ясно, че това не е от тези учители или въобще хора, на които можеш да противоречиш. И сега не успявах.
               Тръгнахме по улицата. Оглеждах се трескаво за изход от ситуацията. Искаше да ме предаде на родителите ми. Това беше невъзможно-той не биваше да ги среща за нищо на света.
               Нямаше кого да представя за семейството си. Помислих си за съседа с музиката, но въобще не биваше да припарваме до панелката ни. Беше твърде малка и когато имаше скандал, моето семейство огласяваше дори и улицата.
               Умишлено завих в една от пресечките и го поведох по паралелна уличка. Чувах зъбите си за тракат в тишината, усещах го как ме наблюдава. Защо трябваше да е толкова трудно? Защо винаги всичко се оказваше толкова болезнено, толкова наприятно?
-Ето в този вход съм-посочих един ярко осветен на голям многоетажен блок. Падаше се точно на гърба на моя истински блок и ако сега ме оставеше, лесно щях да мина по пътечката между градинките и да стигна у нас без да го срещам.
               Той ме изгледа внимателно. Виждах колебанието, съмнението в очите му. Цялото му тяло крещеше, че не успявам да го измамя.
-Сигурен ли си, Мартин?-попита. Даваше ми шанс. Да му кажа истината.
               „Съжелявам, господине, не можете да ми помогнете.“ помислих си.
-Да-опитах се да звуча убедено, което не беше лесно предвид тракащите ми зъби.
               Той задържа погледа си върху мен цяла вечност. Опитах се да му отвърна, естествено не успях и изчаках търпеливо, зяпайки земята. Това поне го можех. Търпението.
-Добре-отсъди накрая. Обърна се и си тръгна. Черното палто и черната му коса се сляха с тъмнината и той, като че ли изчезна.
               Почувствах се сам и уязвим. Това и бях, но досега не ми беше правило впечатление. Тръгнах да вървя към нас. Нямах избор.
               Знаех защо стана така. Той беше от училище. Не точно от нашето, но все пак, беше учител и ни преподаваше. А училището беше оазиса, там всичко беше наред, всички бяха щастливи и аз като тях! А сега той нахлуваше в дома ми-абсолютната противоположност. Не можех да допусна да занесе нещо от тук, което да опетни чистотата на училището ми. Не можех, това щеше да убие и последната ми надежда. Последната ми частица живот.
               Живеехме на първия етаж. Огледах прозорците отдолу преди да се кача. Бяха светнати и отворени, но не се чуваше нищо.
-Не знаех, че си имал предвид този вход-подметна някой зад мен. Завъртях се към него с ужас. Беше ме открил, все пак. Заподозрях, че е умен и че не успявам да го излъжа, но не очаквах, че е находчив.
               Сърцето ми заби ускорено. Майка ми. Баща ми. Над нас. Всеки момент можеше да стане гаф. Ако баща ми помислеше, че съм довел помощ, щеше да види сметката и на двама ни.
-Какъв е проблема? Защо ме лъжеш?-попита настоятелно.-Мартин, малтретират ли те вкъщи?-изрече внимателно.
               Усетих, че очите ми се напълниха със сълзи, а цялото ми тяло се тресеше от ужас. Бях изплашен до смърт.
-Мартин?-повика ме майка ми с треперещ отмалял глас отгоре. Обърнах се към нея. Гримът й се беше разтекъл от сълзите, но и без това лицето й беше ужасно, цялото в оттоци, синини и кръв. Но беше жива. Камък падна от сърцето ми. Всеки път, в който бягах се чудех дали този път няма да я довърши. Или тя да го довърши. Бях видял пистолета й.-Марти, не биваше да водиш никого! Баща ти слиза-каза почти отчаяно.
               Господинът беше с увиснало чене и по-ужасен и от мен. И тогава осъзнах-той не беше супергерой. Поне не такъв, какъвто трябваше тук. Неговата сила беше интелекта и нямаше шанс в този сблъсък със толкова сурова реалност. Той нямаше думи, не можеше дори да помръдне.
-Бягайте-казах му тихичко и чух отвътре входната ни врата да се отваря. И все пак, ако побегнеше сега, щеше отново да се слее с нощта и да се измъкне.
-Бягайте, господине-помоли го и майка ми. Той шокирано местеше поглед ту към мен, ту към майка ми. Чух баща ми да слиза тежко по стълбите и да псува.
-Досетихте се сам, защо сега не го възприемате?-обърнах се към него с равен и настоятелен тон.-А сега бягайте, защото загрижените граждани не са добре дошли тук!
-Не!-отцеди накрая.
               Затворих очи за момент. Глупак, глупак, глупак. Обречени сме. Би трябвало да не ме е страх, би трябвало да съм свикнал, но това беше нещо различно. Нямах си и идея как ще свърши този път.
-Марти, бягайте! Той взе пистолета! Моля те, Марти, бягайте, бягайте!-опита за последно майка ми. Хлипанията й заглушиха малко трясъка на вратата. Баща ми се появи.
Искаше ми се учителят ми да не беше там. Искаше ми се да схванеше и да побягнеше, а аз след него, защото едно нещо алкохолиците не могат и то е да тичат. Искаше ми се да не си бе глътнал адамовата ябълка, да не беше пребледнял като снега, който никога не пада в Люлин, да не беше прикован от ужас неподвижен. Искаше ми се просто да мога да падна съкрушен, твърде уплашен, изморен и наранен и да рева, крещя и каквото друго ми остане.
-Кфо стаа тука? Къф е тоя, бе?!
-Всичко е наред, татко-казах меко и пристъпих напред.
-Да не си довел некъ-ъф...?
-Не, не-отричах внимателно.- Не съм, татко, него го няма. Няма го.
               Размътеният поглед му се местеше през мен към учителя и обратно. Опитах се да не мисля за оръжието. Опитах се да чувам и друго освен бумтящото си сърце. Майка ми я нямаше на прозореца вече, нито се чуваше да слиза. Беше припаднала. Или по-лошо...
-Трябва да се обадя в полицията!-изтърси господинът втрещен.
               Затворих очи отново. Това беше края.
-Полиция?-изръмжа баща ми.-Бе, къф си ти, бе?! Мартине, баща си ли искаш да предадеш?-бързо ни заобиколи ни притисна към сградата. ФРАС. Моето лице. Едва ли можеше да понесе повече.-Софствения си баща ли?!-кракът му се заби в корема ми.
-ПРЕСТАНЕТЕ!
-А ТИ, БЕ?! Откъде накъде ще с-се месиш?! АЗ си възпитавам СВОЕТО дете!-нанесе му няколко удара, най-вероятно в главата. Опитах се да се изправя. Не можех да допусна баща ми да убие учителят ни по география. Той беше заместник, госпожата ни беше болна, кой щеше да влиза за нея в часовете ни?
               Кой щеше да възстанови спокойствието в училище?
Усетих сълзите в парещите ми очи. Болката. Всичко. Поредния разтеглен момент. Изгубеното училище. Животът ми. Надеждата. Защо всичко трябваше да е винаги толкова трудно? Не повече, никога повече...
               „Ще ви убия, бе, боклуци!!!“
               „Не! Мартин, бягай, ще стреля!“ Някой ме сграбчи, точно преди да припадна. Беше учителят. Не можех да повярвам, че действаше. Избута ме във входа. Бутна вратата под носа на баща ми и го събори отвън. Изтръгна ме от развлачената реалност, страхът и паниката ме обзеха. Какво ставаше?
-Бързо! Ела, нагоре!-задърпа ме по стъпалата и ме набута в апартамента ми. Не, защо отново ме връщаше тук? Нищо добро не се бе случвало тук!
-Не! Тук няма път за бягство!-възпротестирах.
-Няма да бягаме-той се оглеждаше трескаво. Кръв течеше по снежнобялото му лице.- Върви в онази стая!-избута ме в моята стая. На практика апартаментът имаше две стаи-кухничката и тази, която наричах моя. Бяха една срещу друга, свързани от малко коридорче, по средата му беше входната врата, а точно срещу нея вратата на банята. Ритна врата на банята широко отворена.
               Не разбирах какво ще прави. Баща ми се изкачваше, псувайки и заплашвайки по стълбите. Господинът затвори вратата, точно когато баща ми щеше да влезе. Той започна да се блъска от външната страна, опитвайки се да я разбие, а кльощавият учител едвам го удържаше отвъртре. Баща ми беше як и силен. Продължаваше да блъска. Господинът нямаше да издържи дълго и тогава за мой шок, просто махна резето на вратата и се отдръпна. Но в много правилен момент.
               Баща ми въхлетя вътре и после отлетя към банята. Май даже се засмях, толкова ме изкефи как просто прелетя коридорчето и се заби в хлъзгавата баня. Господинът бързо го затвори и заключи вътре, а после барикадира с шкафа за обувки. Баща ми беснееше вътре и блъскаше.
-Няма да издържи дълго-отсъди спокойно и изтупа ръце една в друга, сякаш беше направил нещо абсолютно нормално. Извади телефона си-А сега да поговорим с 112...
-Не!-скочих веднага.
-Мартин!-каза развеселено. Клекна до мен и ме хвана за раменете, като ме накара да го погледна в очите. Усмихна се топло.-Всичко е наред, Мартин. Свърши се.
               И тогава се разревах. За майка ми, която лежеше в безсъзнание в кухнята, за баща ми, чийто удари във вратата стихваха, за кръвта по лицето на учителя ми, за Люк, който накъде там вечеря с родителите си, за Лидия и зайчето й. За госпожата по география, която сега оздравява. За училището, защото не знаех дали съм успял да го съхраня.
               Защото се сврърши. Ужасът се свърши, но аз не познавах друго и защото в ръцете на този състрадателен и добър човек се чувствах по-изгубен от всякога.
-Съжелявам-промълвих.
-Спокойно. Всичко е наред-повтори той и ме притисна в обятията си. Сякаш бях негов син.

 

---

Споделям досадата:))))
Разказът много ми хареса - стил, реализъм и т.н. Много сте добра в детайлизацията - на обстановката, външността на героите, преживяванията...Специално благодаря за образа на кльощавия учител по география! Учител - спасител ...дори не знаех, че тези две думи се римуват - толкова различен е контекстът, в който напоследък обществото поставя тази дума:)))
Темата е пределно актуална и болезнена...домашното насилие...ориенталски остатък в народопсихологията ни, продукт на безпросветност или социално безсилие - все едно! Страшно е!
А девизът Ви е прелест! Напомня ми на един друг преди много-много години! Поздрави, слънчево момиче!

Благодаря ви изключително, тези похвални думи значат много за мен :) Права сте, за съжеление, че към учителите рядко се отнасяме подобаващо и все пак напоследък все повече и по-млади госпожи и господиновци влизат по класните стаи и мисля, че чаровността на благородната им професия е най-сетне преоткрита ;)

Много харесах!Чудех се коя дума е най-подходяща - прекрасно,чудесно,съвършено?
Смятам,че думата Истинско е най-правилната.Написла си нещо истинско, по много истински начин!
Поздравления!

Благодаря много ;) Радвам се, че го намираш за истинско, и ако е в смисъла на реално дори- това би било чудесно.

Точно в смисъла на реално - Поздравям те, мила!