Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10.2015 18:30 - Вселена от потенциални романи
Автор: iwant Категория: Изкуство   
Прочетен: 670 Коментари: 0 Гласове:
3




Влизаш някъде и питаш питаш хората там: Защо сте тук?
И слушаш.
По свой избор и желание или по принуда.
Изваждаш тефтерче и записваш.
Че хората са преходни, но историите им вечни.



Вселена от потенциални романи 

-Стажът в болницата ще ти даде основа, ще ти даде един вид опит .Така поне на практика, щото и без това като ти гледам оценките ти доста те мързи да учиш, ще видиш как се случват нещата в работата. Ще ти е от огромна полза за в бъдеще.-разясни ми спокойно майка ми. Не се опитваше да ме навие или да ме убеди-беше решено и просто ми го съобщаваше.- Ще седи чудесно в резюмето ти, а и ще ти помогне при следването и бъдещата медицинска работа.
                И сега щеше да натякне и любимото ми „Все пак ще ставаш лекар.” с онова си тържествуващо изражение, което учтиво ми напомняше, че нямам избор.
-Моята страст е музиката-заявих хладнокръвно.
-Тя страстта и хобито хубаво-махна презрително с ръка.-Ама страстта не е професия, нито хобито се яде, така че...
-Да, да, това съм го чувал-срязах я.-Само че,-въздъхнах тежко.-Притеснявам се, майко. Медицината е сериозно нещо, а аз като нямам желание за нея...  не искам да стане така, че някой да пострада заради невежеството ми.
-Венелине!-възкликна ококорено.-Ти какво си мислиш, че ще те караме да правиш?! Ще помагаш с чисто оранизационни работи- ще разнасяш болничните листове, ще помагаш на сестрите на рецепцията, може да стелиризираш някой материал, но нищо по-сериозно. Наясно си, че си един 17-годишен тийнейджър и няма как да поверим пациентите си в твойте ръце.
-О, благодаря-изсумтях.
-По-скоро ще имаш възможността да набюдаваш и да се учиш-може да гледаш операции или прегледи...
                Не се ентусазирах. Не водихме за пръв път този разговор. Това е то-да си в семейството на лекари. Бях автоматично лекар. Още като бебе повечето играчки ми бяха докторски комплекти, слушалки за преслушване и т.н. Аз самият никога не съм проявявал съществен интерес към тях обаче. Много повече се кефех на бас китарата на чичо ми. Затова ми купиха и китара, но само за развлечение. Кариерата ми на медик си оставаше надвиснала над мен сигурна като самият живот. След основното училище, естествено бях изпратен в природоматематическата, за да започна подготовката си по химия и биология. 80 % от съучениците ми искат да са лекари и биха убили да имат възможността за този стаж, която нашите ми осигуряваха. Останалите 20, обаче бяхме разностранни птици и дори не харесвахме тези науки. Какво правихме там и ние не знаехме. А как бяхме попаднали- посредством нечии други планове и следвайки нечии други болни амбиции.  Детето ще е лекар- решено. Детето ще е учен- решено. Детето ще е гений- нищо, че е напълно затъпяло от видео игрите- речено сторено.
Нашите не се заблуждаваха особено, но държаха да преследвам медицината от не толкова благородни съображения, Хипократови клетви или там каквото е, а просто защото е много добре платена. И то в чужбина, де. Беше решено да ме изпратят да следвам в Германия, и понеже съм твърде неенусиазиран за професията, за да поверяват човешки животи в ръцете ми- щях да стана зъболекар и да ме пратят да работя в клиниката на чичо ми в Англия. Да, същият чичо с китарата- цялото семейство са медици. Аз несъмнено щях да си уредя живота с тази гарантирана и добре платена професия. Чичо дори щеше да се пенсионира по някое време, да се посвети на китарата си и аз щях да поема бизнеса с бъркането по устите на хората.
И колкото повече пораствах и наближаваше времето да завърша гимназия, толкова по-наясно ми се обясняваше ситуацията. Да, аз съм имал малко по-различни наклоностти- философия, музика, дори защо не литература. Не ме задължаваха нищо, но поставиха категорично условие. Отиваш да учиш дентална медицина в Германия- покриваме ти абсолютно всички разходи по обучението и те издържаме. Можем да си го позволим. Отиваш където друаде поискаш и учиш каквото си поискаш- оправяй се сам-заеми, стипендии, работа, не разчитай на пари от нас. И сега ако бях някакъв хипстър, бунтар и идеалист, щяха да скоча гордо и да заявя, че парите им не са ми потрябвали! По-голямата част от съучениците ми, да не кажа почти всички щяха да заминат точно така- сами, със заеми, стипендии и т.н., и то защото родителите им просто нямаше какво да им дадат. Само че мойте имаха. И на мен се предоставяше избор. А изборът, както знаем винаги ограничава свободата.
Болницата, в която щях да стажувам беше собственост на родителите ми-беше малка, частна, но имаше и линейка и спешно отделение. Понеже запчнах от май в началото ходех само уикендите и рядко вечерите, но след като свърших училище прекрвах поне 4 от слънчевите работни дни там.  Баща ми беше хирург, а майка ми травматолог и ги мярках по коридорите от време на време, но за разлика от мен, те бяха твърде заети, за да ми се скарат за нещо или да ме подразнят. Най-много да ме завлечаха с тях нанякъде да ми покажат нещо, ако видят, че бездействам. Иначе имах си униформа, стерилни обувки, бадж и всичко, както си му е реда. И колкото повече време прекарвах толкова повече работа ми намираха. Защото в началото дори Зара, отговорничката на рецепцията, която отговаряше и за мен, не ми доверяваше да правя кой знае какво, но с всяка правилно изпълнена задача им вдъхвах повече вяра и те ми задаваха по-сложна. Така в началото седях зад бюрото,  или снимах на принтера някой лист, или им носех кафе. След това ме сложиха на телефона-с това се справих заблежително добре, като изчаквах да се съберат няколко обаждания, отсявах важните запитвания и ги групирах преди да изисквам отговор от Зара или сам да отговоря,ако знаех. Така в рамките на 15 минути за първия обадил се и 30 секунди за Зара, всички получаваха нужната информация.  Бях горд от себе си и Григоров, един от старшите в болницата, ме одобри да бъда в центъра за спешни повиквания.
Това ме доближи повече до лекарската професия. Трябваше да свързвам хората с дежурните лекари, както да предавам местоположението  им на шофьорите. И когато инструкциите бяха предадени, а линейката потеглила трябваше да оставам с тези на другия край на линията. Да мълча, да ги разпитвам дали има промяна в състоянието, да им вдъхвам вяра дори.
Към началото на август, Григоров дойде и ми каза, че събрал обратна връзка от хората, приети по спешност, които са говорили с мен по телефона. Преглътнах тежко. Този тип беше срог, грамаден и вдъхваше ужас. Караше те автоматично да се запиташ какво пак си объркал, как може да си толкова зле и да ти се иска да скочиш от прозореца, за да избегнеш наказанието, което би могъл да ти определи. Та, така филмирах се десетина дъъъълги секунди под суровия му изпитателен поглед, и той накрая проговори.
-Страхотен си бил, момче!- възкликна радостно и удари лапата си в кльощавато ми рамо, като едва не ме тресна в бюрото.
-Ъ?
                Григоров ме похвали на баща ми и беше взето решението д а ме преместят.
-Стига ти толкова работа зад бюрото-заяви майка ми.-Ще те пуснем да работиш с пациентите.
-Нали точно това нямаше да ме караш да правя!?!?-ококорих се ужасено, защото вече си представих как едва ли не баща ми ме завлича в една операционна зала, нахлупва ми от онези смешни шапки, връчва ми едни ножици и други странни инструменти, оставя ме пред някакъв разколачен човечец и казва спокойно  „Хайде сега, синко, намести вътрешностите на този пич.”. И аз, естествено, припадам в несвят или пък повръщам върху апаратурата и...
-Абе, просто ще помагаш на дежурните сестри, дишай спокойно!-размаха ръка повелително майка ми и се захили на бледостта ми.Като цяло, тя ръкомахаше през доста от време си. През останалото, като че ли ми се смееше.
-Ама за какво ме стресира толкова!-възкликнах недоволно.
                Минах на нов режим. За мен отговаряше главният дежурен лекар, който се менеше и по някой път беше майка ми.  И тук задачите ми градираха както в началото- първо най-елементарни неща, колкото да ме пробват- основно разнасях болнични листове. По-нататък ме караха да стерилизирам спринцовки, да нося лекарства, предварително инструктиран десет пъти кои и откъде, естествено. Всъщност задачите варираха и бяха всевъзможни, тъй като ние дежуряхме за нещо необичайно, нещо спешно изискващо внимание и реакция- и тези неща можеха да се окажат всякакви и изискваха всякакъв подход. Две дневни, две нощни. Така се въртяха смените ми. И нощните си бяха нощни- от вечерта до сутринта. Нощната беше нещо ново за мен- бях свикнал да будувам до малките часове на сутринта само по купони, заобиколен от приятели и евтин алкохол, или пък пред компютъра, зомбиран в някаква безмозъчна игра. Нощем болницата се изпразваше от посетителите и леко болните, чакалнята пустееше и понеже основната глъчка и движение идваше оттам- болницата като, че замираше. Коридорите бяха бели, ярко осветени и празни. В стаите зад прозорчетата на вратите почиваха хора накичени с разнообразни системи, превръзки и разнообразни болки. Вече ставах все по-корав и свиквах все повече с тях. На няколко пъти бях носил вода на хора, омотани целите в бинт, и такива, които са твърде слаби, за да си я поискат. Главната сестра пък ме взимаше при биенето на някои инжекции и упойки. И все пак при най-тежките случаи никой не ме караше да ходя. Не ми и забраняваше. Споразумението беше безгласно- ако се реша, мога да помагам и при тях, ако не- няма проблем.
                Разбира се, дневните смени бяха доста по-шумни и изпълнени с болничен хаос. На два пъти вече дори бях повръщал, при приемането на пострадалите от някаква много тежка катстрофа. Единият мъж беше в реанимация, лекарите и сестрите претичаха с неговата носилка по коридора. На другият единият му крак беше... нямаше го и кръвта беше попила всичко. В такива моменти аз се отстранявам нанякъде, но Зара ме извика машниално.
-Венелине, запиши показателите в листа!-Дишане 25, затруднено, пулс 150 на...
                Както се досещате веднага скочих и се подчиних, но това наложи да тичам с тях покрай носилката, докато лекарите нареждаха някакви неща, които да записвам, мъжът агонизираше и псуваше. Пътят до операционната ми се стори безкраен, въпреки че, както вече споменах, болницата е малка. Когато най-сетне ги оставих, поседнах припряно в коридора, но след като усетих, че само със сядане няма да се оправя, а подът лъщеше, именно, защото аз го бях чистил предната вечер, отидох да повърна в тоалетната. По-късно, когато баща ми беше излезнал от операцията ме потупа весело по рамото.
-Зле ли ти стана от кръвта?
-Ами не... аз, поросто...да не се пречкам и- опитах се да бъда колкото се може по-неангажиран с отговора.
-Защо не влезе в операционната да гледаш?-продължи лукаво.
-А, НЕ, мерси!-отсякох без помен от фалшивото ми хладнокръвие. Баща ми се захили искрено и ме потупа отново по гърба. Да, както майка ми ръкомахаше твърде много, баща ми пък потупваше хората твъде много.
-Ще свикнеш, Вальо, ще свикнеш!

                И наистина свиквах. Не само с кръвта, с нуждата всичко да се случи бързо, точно и безгрешно. Не само с болните, не само с дългите нощни смени. Свиквах и с ъс загрижените роднини в чакалните, с веселите деца с гипсирани я ръка, я крак. Свиквах с разнообразието от хора и съдби, които се сблъскваха, преплитаха в нашата малка болница. И като истински професионалист, оценявах красотата на това едновременно ограничено и базкрайно изобилие от истории, които всеки един човек носеше. Един истински коктейл от човещина, една вселена от потенциални романи...
-Какво си се зазяпал, бе, шефче?-изтръгна ме от размислите Зара. Освен  черен хумор, хората в тези среди имаха излишна прямост. Колкото до обръщението- сина на шефа- шефче. И не че някой го жалеше за това, но пък защо да не го бъзикаме.
-А, ами... Нищо особено, размишлявах върху съвкупността от...
-Да, да, окей-сряза ме набързо.- В 103 настаниха едно момче, излязло от операция вчера. Иди да занесеш картона и банките с физилогичен разтвор. И му кажи, че утре ще го изпишем.
-От какво го оперираха?-полюбопитствах, гледайки тъпо написания като на китайски картон. Както се досещате, събирах своята обичайна доза от историите на пациентите.
                Зара ме изгледа накриво.
-Не знам.-сопна се.
-Моля?!-смръщих се объркано. Лъжеше.
-Ми не е съвсем ясно още, лекарят ще мине следобед и ще говори с него и семейството му. Сега се правят изследванията.
                Кимнах все още озадачен и отидох към стаята.  Момчето ми беше връстник. Имаше тънък разрез под ключиците и нищо друго. Изглеждаше добре, но в погледа му се четеше апатия и отчаяние. Косата му беше кестенява и тънка, почти до раменете от едната страна и обръсната от другата. Не ме поздрави, но не свали поглед от мен докато закачах картона.
-Утре те изписват-уведомих го небрежно и като примерна сестра поопънах малко завивките и проверих апаратурата. Вече усвоявах някои навици от тях. Момчето изсумтя презрително.
-Вероятно няма да е за дълго.
                Веждата ми изскочи на челото.
-Що пък?!
-Ти нямаш ли си друга работа?-изстреля веднага. Гласът му беше дрезгав и слаб.
-Не, аз съм стажант-заявих категорично и се тропясах на ъгъла на леглото му. Усещах, че му се говореше с някого и, че искаше да сподели с някого какво се случваше. И прямата Зара едва ли щеше да го слуша, затова-ето ме и мен. Веднъж можех да бъда наистина полезен.-Кажи ми какво ти е.
-Ти си лекарят, не би ли трябвало ти да знаеш?!
-Аз съм стажант-повторих.-И не, нищо не знам. Дори не съм студент по медицина, аз съм десети клас, като теб.
-Откъде знаеш, че съм 10 клас?!
-В картона ти пише годините-свих рамене.-Лекарите ми казаха, че ти правят изследвания и по-късно днес вероятно ще ти кажат какво точно ти има. А иначе, какво са ти рязали?-кимнах въпросително към разреза. Толкова прецизен, трябваше да е дело на баща ми, поглезих си малко самочувствието помежудруото.
-Имам рак.
                Почувствах как адамовата ми ябълка спада в корема ми и си помислих, че вероятно и на мен ще трябва да ми направят разрез, за да я извадят от там. Отново ми се догади, но  този път нямаше какво да повърна освен чист ужас. Щото това си беше ужасно. Смисъл, не го очаквах. Той беше на моята възраст, това можеше да съм аз, както се казва. Преглътнах няколко пъти и след като бях преглътнал твърде много пъти, повече от учтивото и приемливото провлачих едно жалко:
-Ъм.., ъ, съжелявам...
                Лицето му не трепна. Стоеше си така апатично и сякаш му бях жалък, но дори твърде жалък, за да ми се подиграе. Нормално- аз се борех да стана навреме за училище, а той се бореше със смъртоносна болест. И бях дошъл тук, да му досаждам от най-безоко любопитство.
-Виж, аз наистина... Съжелявам. Не знам нито какво да кажа, нито какво да направя. –започнах да дърдоря, колкото да запълня тягостната тишина. Да, можех просто да си излезна, но не исках да го оставям сам, толкова грубо.- Аз не съм лекар, както вече ти казах. Дойдох просто да ти оставя картона и понеже ми се стори, че ти е скучно и досадно да висиш тук си помислих, че може да поговорим малко. Е така за нищо сериозно, като двама приятели, срещнали се случайно в мола. За училище, за момичета, футбол, музика и т.н.  Но ако се чувстваш зле, ще си отида...
                Момчето ме гледа със същото изражение  още известно време.
-Ами да говорим тогава.-сви рамене.
                В началото започнах аз да бърборя, разказах му как съм попаднал тук, как не искам да ставам лекар, но наште ме карат; за училището и колко е тъпо, за приятелите ми, с които ще свирим в банда, за песните, по които работим. Дори му обещах, че мога да си донеса китарата и да му доменстрирам някое от парчетата. Това се оказа допирна точка- той започна да говори за себе си. Казваше се Христо. Семейтвото му били музиканти, класически, от както се помнят. Той можеше да свири на 3 инструмента, единия от които беше барабани и искаше да свири в банда. Дори си падахме по същите изпълнители. Но нямал с кого. Семейството му настоявало да се занимава с пианото и циулката и да свири класическа музика. Те също не го разбирали. И понеже, нямали стая за барабаните, а имали пиано и изградено име в тази сфера, и той, като мен се поддал на техните амбиции. Зарязал мечтите за рок звезда и тъкмо се отдавал на пианото, когато се оказал тук. Бяхме говорили вече сигурно час, когато стигнахме до извода.
-Вальо,- проточи несигурно.-Как мислиш, възможно ли е да съм се разболял, защото съм се отказал от барабаните и групата си? Имам предвид- предал съм хобито си, истинската си страст?
                Това виждане ме потресе. Потресе и двама ни. Ето, че се ококрихме в ужас и зяпнахме.  Все едно бяхме разкрили тайната- тайната на смисъла на живота, тайната на смъртта, тайната на самата болест! Нима наистина погребем ли мечтите си, погребваме себе си? Ама буквално?
-Венелине!-чух майка си отвън, а след миг беше в стаята. Никак не се зарадва, че седя на леглото на пациента и си говорим.-Венелине, къде си се дянал?! От един час те няма никакъв.
-Нали каза, че нямаш работа-ухили се Христо, макар че още бяхме под влянието на прекъснатия ни разговор.
-Говорих с този пациент, имаше нужда от компания- обърнах се към майка си.
-Аха. Е, съжелявам, че ви прекъсвам, момчета, но и без това-каза без капка съжеление и се обърна към Христо.-Родителите ти пристигнаха и ще говорите с лекаря за изследванията ти.
-Благодаря-кимна той учтиво. Пожелахме си чао и до после и излязох с майка ми.
-Много благородно от твоя страна да стоиш при него, но вече започнахме да разчитеме на теб и да имаме нужда от пощта ти-обасни дипломатично майка ми.
-Чувствам се поласкан.
-Не, наистина ти се справяш изненадващо добре. Особено в общуването с травмираните пациенти, както се вижда. Хм, сигурен ли си, че няма а преосмислиш нагласата си и няма да станеш например хирург, като баща си...
-Моята страст е музиката- казах й за хиляден път. Но този път не просто така междудругото, а твърдо и решено. И човешките истории.
-Да, знам, но нали....
-Както твоята и на татко са медицината. И ако я предам ще заболея. Вие сте добре, защото правите това, което обичате, това, за което сте призвани. И така за всички е добре.
                На другия ден свирих на Христо едно от парчетата ни.Приятелят ми, който беше втора китара беше дошъл за по-цветущо изпълнение, а Христо беше накарал техните да му донесат от малките електрически конзоли, на които барабанистите се упражняват в домашни условия и ни подкрепи с ритъма. В крайна сметка се получи един малък празник в болницата.

                Противно на очакванията записах да следвам психология, и то като специализирах здравна и клинична психология. Нашите, противно на думите си ме подкрепиха. Не пробих с импровизираната си група, но бяхме там достатъчно дълго, за да Христо да посвири с нас. Новата ми професия все пак беше свързана с медицината- бях се посветил на работата с пациенти, предимно деца и младежи , страдащи от разнообразни неизлечими или изключително тежки травми и заболявания. Най-сетне можех да говоря с тях свободно, да ги слушам свободно и да им помагам да се усмихнат, дори когато си мислят, че  няма смисъл. И не на последно място- можех да пиша своя роман от неразказани човешки истории.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iwant
Категория: Лични дневници
Прочетен: 59303
Постинги: 40
Коментари: 57
Гласове: 161
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031