Сега ако очаквате по всички есеистични рамки да се опитвам да защитя тезата, че, да, Царица Елеонора е ангел на добротворчеството  като  привеждам разни исторически и биографични събития, в които е взимала участие и се е проявявала като „ангел“, то това няма да се случи.

Първо, защото има даже книги изписани за делата и живота на Царицата- да, не толкова много и масово четени, колкото ни се иска, но все пак ги има и няма да ги понтирам- който иска да се поинтерсува от личността и биографията й, нека го стори, за мен беше интересно и обогатяващо да почета по темата. Второ, защото художествения тест не е есе и няма рамка, той няма край, начало,форма, агрегатно състояние и прочее. Той е просто течаща, вряща или кипяща идея и емоция.

Тогава какво точно ще направя, ще превърна едно потенциално есе или биографична справка за Царица Елеонора в кипящ, течащ художествен текст, който вместо факти предава идеята и емоцията.

Какви са идеите и кои емоциите от живота и делото на Царица Елеонора?

Това е идеята за доброволчеството, за милосърдието, за състраданието, хуманността- всички хиляди начини, по които наричаме помощта, която оказваме на някого. Идеята, че всички ние или сме ангели на добротворчеството, или можем да станем такива. Не смятам, че човек се ражда добросърдечен и жертвоготовен, не смятам, че се ражда ангел или царица. Смятам, че животът го прави такъв и преди всичко, че той сам решава да кога да се притече на зов за помощ- от нещо дребно и ежедневно като подаването на ръка на старица, слизаща от трамвая, до нещо мащабно и грандиозно като продаването на фамилните скъпоценности на династията Ройс за поддържане на фронтови болници.  И хората, които си подават ръка в трамвая, и хората, които го правят на фронта са все същите хора, водени от все същите подбуди. И всички сме ангели, само размахът на крилата е различен.

И отново огледален образ:

Едно 17-годишно момиче губи годеника си в Руско-турската война и остава сама. Без годеник. Без женитба.  Посвещава се на милосърдието.

Друго момиче (или момче) на 17 (или на 7, или на 27) сменя училището (или града) и се чувства сама. Без приятели. Посвещава се на доброволчеството.

И двете са едно и също момиче. Правят едно и също:

Ето къде се случва засечката.

Всеки дава от себе това, което има. А човек винаги има себе си. И именно себе си винаги отдава в помощ на другите- даряваш от времето, от усилията си, от уменията, знанията си, от живота си. И колкото повече даваш от себе си, толкова по-„голям“ значи си- защото от кое можем да даваме много, само от това, което самото то е много. Затова и хората казват „човек е голям колкото делата му“. Царица Елеонора е огромна, ние не толкова. Но колкото повече даваме, толкова по-порастваме.

И тук е където идва и емоцията на цялата справка: удоволетворението, че даваш, че помагаш и като помагаш на другите, помагаш и на себе си, като ставаш все по-голям и по-голям.

Вълнението, че един ден ще станеш нещо огромно. Увереността, че след теб вървят и ще вървят още много и те също ще стават много големи.

Радостта – от това, че в един момент си стоял самотен и объркан, без мисия, без занимание, минутите са текли като часове и не си знаел как да ги опълзотвориш; А в следващия си приел хумаността и милосърдието за своя мисия, започнал си да цениш своите качества, умения и време, да оценяваш реално себе си и как порастваш (преносно и буквално) с всяка иниациатива, а фразата „нямам какво да правя“ звучи невъзможна за изричане…

И че все пак, независимо колко бързаш, подаваш ръка на старица да слезе от трамвая. Ти се качваш на него и едно перце от нейните тихичко хвръква, завърта се и се закача при твоите. И така се возиш, загледан пред себе си и пърхащ доволно с все по-големите си ангелскси крила.