‘We live in a world where we have to hide to make love, while violence is practiced in broad daylight.’

• John Lennon

На Острова на Смелите Сърца всички живеели в мир и спокойствие. Управлявал ги мъдрият цар Крас, за когото казвали, че е благословен от Арес, задето бил най-смелият и силен мъж из всички мъже на  острова. Затова и всички жители го уважавали и обичали, бащите го давали за пример на своите синове, а майките давали за жени своите дъщери на тези, които му подражават.

Освен това, цар Крас бил известен като умел пълководец и неговата Армия на Смелите  Сърца се знаела да е най-добрата в цялото Средиземноморие. Неговите войници били дисциплинирани, интилигентни и майстори в изскуството на меча. За да поддържа това качество на армията си, цар Крас всяка година набирал най-атлетичните и умни седемгодишни момченца и ги обучавал до седемнайстата им годишнина в своята военна школа. Всеки баща на острова тайно си мечтаел сина му да бъде изпратен в школата на царя- това било огромна чест за семейството и признание, че детето им е било щедро надарено от боговете. Там то било обучавано от най-добрите и оптни воини на царя и се превръщало в едно от Смелите сърца на острова.

Десетгодишното обучение обаче не било никак леко. Не всички момчета завършвали школата и били приемани в престижната войска. На финала всички трябвало да применат множество изпитания, доказвайки своите атлетични способности, бързина на ума и разбира се, умения с меча. Понеже цар Крас се славел като най-изкусния майстор на меча в цялото Средиземноморие, той много държал неговите войници да не му отстъпват с много и лично изпитвал всяка година завършващите младежи.

-За да овладеете напълно оръжието и да бъдете едно с него-казвал им царят.-трябва първо да познаете същността му от възможно най-близко. Какво представлява един меч? Той  не е просто смъртоносно парче желязо, а събира в себе си силата и мисията на своя създател и господар.

Цар Крас винаги твърдял, че именно детството му в ковачницата на баща му и помагането в изработването на оръжията го е направило такъв изкусен воин и майстор на меча. Затова и финалния изпит за уменията на младежите от школата бил да изковат свой собствен меч. В продължение на дни младежите ковали мечове, настървено и всеотдайно, опитвайки се да създадат перфектния, който да покажат пред своя цар. Царят постоянно ги наглеждал и ги пришпорвал- колкото повече мечове били правели толкова по-добри щели да стават. Накрая на седмицата той избирал младежа с най-добре изкования меч и го правил генерал в пълководството на войската. Всеки младеж постъпвал във войската с изкования от себе си най-добър меч, а всички останали оръжия отивали на склад. На острова имало огромен склад за мечове, който бил винаги строго пазен, защото единствено на хората на царя било разрешено да носят меч. Всички останали граждани нямали оръжия, нито нуждата от тях, след като били пазени от смелите воини. Така се поддържал стабилния мир на острова.

Една година школата имала випуск, по-силен от всякога. Всички били толкова силни и умели воини, че цар Крас много се чудел кой от тях да избере за генерал. Окачил всичките мечове, които били наравили на площада, гледал ги, сравнявал ги и се опитвал да се реши, но все не можел да избере най-хубавия от тях. Затова привикал и хората да ги гледат и те даже си организирали гласуване- всеки хвърлял по драхма за меча, който най му харесвал, но накрая всички били събрали еднакъв брой драхми. Царят се притеснил- трябвало да избере един и да посвети останалите в редиците на войската си в деня на лятното слънцестоене, който бил следващият. Досега от както бил цар не му се било случвало да не го направи в срок. Затова решил да се допита до любимата си дъщеря, подната със своята красота и ум.

-Дъще,-казал й.-Всички са много добри и аз не мога да избера най-добрия. Може би ти като жена ще успееш да прецениш по-добре, кой от тях е най-заслужилия мъж, за да го направя свой генерал.

А на младежите казал:

-Понеже всички се доказахте като неоспоримо достойни и храбри мъже, готови за бойните редици на Армията на Смелите Сърца, аз оставям на прекрасната ми дъщеря да избере един от вас. Него ще назнача за генерал и ще му дам ръката й. Той ще стане моят наследник на трона.

Думите и невероятната оферта предизвикали смут както сред младежите, така и сред насъбралата се публика. Всички погледи се насочили с трепетно очакване към младата жена. Тя се обърнала спокойно към баща си:

-Татко. Ти не можеш да избереш най-хубавия меч, но кажи ми, кой от тези мечове е най-лош и некачествен?

Царят се почудил и посочил един по-тънък и малък меч.

-Кой изкова този меч?-попитала дъщерята. Един от младежите пристъпил смутен напред и се поклонил, донякъде от уважение, донякъде, за да прикрие руменината си, задето е за показ като най-неумел. – Как се казваш?

-Антиус, ваше височество.

Строените младежи и насъбралата се публика започнали да шепнат озадачено и дори се чули подигравателни коментари по адрес на младежът. Но тогава принцесата заявила:

-Избирам  Антиус за лауреат на випуска, генерал в Армията на Смелите Сърца и мой съпруг.

Всички били шокирани, настанал отново смут. Царят не искал да оспорва решението на дъщеря си, но попитал:

-Но защо него, дъще?

-Защото, татко, смятам, че тази традиция на подбор на своите воини чрез коването на мечове не е правилна. Караш ги да правят толкова много и толкова опасни оръжия, а оръжията правят войната, те правят страданието и смъртта. Затова избирам този, който е направил най-безобидния меч, така избирам най-малкото зло. Така избирам мирен съпруг и добър цар.

Царят не бил много сигурен, че я е разбрал, но се съгласил и обявил, че на другия ден, както си му е редът, ще назначи официално младежите в армията си и ще вдигнат сватбата на принцесата.

Сватба обаче нямало. На другата сутрин, още преди слънцето да се е показало изцяло в небето мирният и спокоен остров пропищял и се събудил облят в кърви. Всички храбри воини на царя скочили веднага на крак, но било твърде късно. Група безочливи престъпници от съседен остров се били промъкнали през нощта и били ограбили мечовете на младите воини, които още стояли окачени на площада. Взели тези смъртоносни оръжия и нападнали беззащитните граждани в съня им в ранната сутрин. Навсякъде се чували крясъци, по улиците се стекли реки от кръв. Престъпниците убили и стражата на склада за оръжия и въоръжили с още повече мечове. В града настъпил ужас и хаос.

Цар Крас се събудил в кошмара и наблюдавал как в града му върлува невиждана и безчестна война.

-Богове, какво направих!-извикал безпомощно и се затичал към покоите на дъщеря си, защото най-сетне разбрал какво е имала в предвид. Той беше виновен за настъпилото нещастие; виновен беше, че тези оръжия, с които сега народът му биваше изтребван същуствуват и са в ръцете на злосторници! Ако не беше неговата традиция, да коват всяка година десетки, стотици мечове, само за да се докажат, сега не би имало цял склад с оръжия, които да се окървяват със смъртта на десетки невинни жители.

Вайкал се царят и тичал през двореца- искал час по-скоро да стигне до дъщеря си и да й каже, че е права, да й поиска мъдър съвет и да й обещае, че на тази традиция, която тя така винаги е презирала ще бъде сложен край. Стигнал покоите й, но…. Тя била мъртва, промушена в гърдите. Тъкмо да извика в ужас и стоманеното острие преминало и през неговото сърце. Промушили го в гръб.

Престъпниците опустошили острова и си заминали, а останалите неколцина оцелели започнали бавно всичко наново, да градят Островът на Разбитите сърца. Избрали си и нов цар, събрали си и нова армия, но едно било сигурно:  било забранено да се коват мечове. Оръжията не се складирали и всеки излишък се унищожавал. Защото вече хората били научили урока, че оръжията създават войната и страданието. И те не искали повече, нито да воюват, нито да страдат.