Постинг
02.10.2014 16:37 -
#ДаПомогнеш
Вярно, че го наричат „доброволен труд“, но не мисля, че е се възприема, като работа. По-скоро оставаш с впечатлението, че правиш просто нещо, което ти харесва-като излизането в парка, например, гледането на кино и тн.
Винаги се радвам, когато и един човек прояви интерес към младежкото (а и не само) доброволчество. Обикновено го прави с „ма на вас не ви ли плащат за това?“ Ко? Не.
Така, сега бих могла да се опитам да си съчинявам генерални твърдения и аргументи, но ми се струва лицемерно, затова съвсем човешки ще ви говоря от първо лице. Какво означава да си доброволец? Сам да се жертваш, някаква част от времето си и енергията си, за да направиш нещо без да си задължен от някого. Можеш да си доброволец по много начини, към много каузи и организации. Моята е Български младежки червен кръст. Сега, нямам нито желанието, нито правото да правя рекламна или информационна кампания на организацията, ако искате повече информация за всякакви принципи и дейности, от някаква вътрешна подбуда или чисто любопитство, посете сайта й (пишете бчк в гуглето и четете). Само ще ви кажа как изглеждат нещата през моите очи.
Тийнейджърите сме прекрасни младежи, академици в губенето на време, в повочето случай. Аз не съм от изключенията. Но освен това нас започна да ме обземат странни чувства и мисли свързани с настоящата и бъдещата ми позиция в обществото, затова се случи да се запиша за доброволец. Отидох сама, защото това си беше лично моя иниацитива. Преди няколко дена пък записах една приятелка, която най-неочаквано дори за мен прие инициативата.
Всичко това има главно три страни: отговорна/безотговорна, забавна и обогатяваща.
Отговорността идва от това, че като за начало е важно да схванеш, че ако поемеш някакъв ангажимент си длъжен да го изпълниш. Ако те мързи или не си сигурен, че ще се справиш-по-добре не го приемай въобще. В началото именно поради тази причина избягвах да поемам ангажименти (природна увреденост-липсва ми увереност).
Така, че постефект от доброволчеството 1: ставаш отговорен (или не ставаш нищо).
Обогатяващата страна на нещата е, че при всяка акция (това за страничните наблюдатели е като им бутат брошури за това-онова в ръцете или ги молиш за дарение), в която участваш се случва да научиш по нещо ново. Чисто практически се научаваш на доста бюрокрация, налагаща се в някой случай, да пишеш мотивационни писма, да попълваш анкетни карти с едва ли не професионална насоченост, да презентираш. И, разбира се обученията по най-различини хуманитарни теми: от това как да оказваме първа помощ, ако някой се тръшне на тротоара пред нас, до знания за работа с деца с увреждания, знания свързани с работата на социалните агенции, водно-спасителна служба, планинско-спасителна служба и др. Всяко обучение се взима с цел да се надгражда след това, а също и да формира екип в определената област, чиято задача евентуално е да предаде знанията и уменията си на други-да организира кампании свързани с темата (да, например, ти си този, който решава от кои брошури, как, и на кои хора да се набетват за най-голяма ефективност, да прави демонстрации пред публика от случайно-минаващи или да изнася презентации пред в училища и учереждения). Постефект 2: ставаш компетентен, придобиваш умения.
И третата страна на нещата е забавната. Повярвайте тя е обширна минимум колкото първите две и в това няма нищо нередно. Важното е да знаем кога е време за смях и кога се изисква сериозност. Но когато срещнеш изумително много хора, които споделят толкова различни интереси, но сте единодушни в желанието и хъса си да помагате няма начин да не стане забавно. Например, когато се разхождаш с някаква древна каса по центъра и примолваш хората да дарят пари за една или друга национална кауза, няма как да не получиш редовното „вас, такива хубави момиченца и момченца, с какво ви изнудиха да го правите това?“, или нещо то типа на „нямам,“,зяпайки тъпо в портфейл, пълен с едри банкноти. Няма как да не си зададеш въпроса накъде отива нашият народ, но тогава просто поглеждаш себе си, лишил се от излизането с приятели в мола и дошъл да помагаш с малко или много. Поглеждаш другия доброволец до себе си, който си срещнал за пръв път него ден, но си убеден, че е свестен, че и отгоре, и осъзнаваш, че народът ни, хората като цяло, отиват в две посоки-намусеният чичко, който все твърди, че „няма“ и младежи, като теб, които пък винаги имат-желание, любов, енергия, доброта... И в крайна сметка май се получава добра комбинация. И май ние избираме накъде да поемем.
Странно или не, ние, и лично аз, вярвам във всяка кауза, зад която заставам. Може да са много или много различни, но на този свят нямаме квота за добро. Даже напротив. Вярвам, че заедно можем да направим това, което сами не можем, както пише по плакатите ни и, че ако дадеш дори малко от себе си, можеш да направиш промяна. Когато смятаме, че нещо не е както трябва, не бива просто да стоим и да съдим сурово отстрани, а да запретнем ръкави и да опитаме да го променим.
Постефект 3, 4 и нататък: откриваш себе си, мисията си, пристрастяваш се към каузата си, вярваш, търсиш решения за всеки проблем, поемаш инициативи, правиш планове и ги осъществяваш.
И не разбирам защо хората, тук, на родна почва, продължават да се учудват искрено от проявите на доброволчество или човещина, при положение, че вече сме толкова много, при положение, че българи от всички краища се стекоха в засегнатите райони от наводненията, например. Защо се подценяваме така, защо смятаме, че сме неспособни на добро?
В момента провеждаме информационна кампания (раздаване на брошурки и други подобни) ,с цел да популизиране на приемните родители в България. Давам ви го, като пример-отидохме на основно обучение, след това седнахме, дадохме идеи какво и как можем да наравим и се захванахме за работа. Акциите ни бяха предвидени за открито, но времето не позволи и първата ни се наложи да е в подлеза под СУ, в делнична и изключително дъждовна вечер. Нямахме голям успех, но усърдно опитвахме да привлечем вниманието на доста забързаните и още по-изнервените минувачи. В подлеза се моткаха и някакви на нашата възраст, раздаващи реклами на курс по английски. Те раздадоха доста повече и все пак по едно време, учудени от нашия боен дух, попитаха „Абе, на вас колко ви плащат за това?“; „Николко!“ отвърнахме едва ли не гордо.
Зашеметен поглед, тип овчи. Презрително изпръхтяване и неизменно: „Вие не сте наред!“
Винаги се радвам, когато и един човек прояви интерес към младежкото (а и не само) доброволчество. Обикновено го прави с „ма на вас не ви ли плащат за това?“ Ко? Не.
Така, сега бих могла да се опитам да си съчинявам генерални твърдения и аргументи, но ми се струва лицемерно, затова съвсем човешки ще ви говоря от първо лице. Какво означава да си доброволец? Сам да се жертваш, някаква част от времето си и енергията си, за да направиш нещо без да си задължен от някого. Можеш да си доброволец по много начини, към много каузи и организации. Моята е Български младежки червен кръст. Сега, нямам нито желанието, нито правото да правя рекламна или информационна кампания на организацията, ако искате повече информация за всякакви принципи и дейности, от някаква вътрешна подбуда или чисто любопитство, посете сайта й (пишете бчк в гуглето и четете). Само ще ви кажа как изглеждат нещата през моите очи.
Тийнейджърите сме прекрасни младежи, академици в губенето на време, в повочето случай. Аз не съм от изключенията. Но освен това нас започна да ме обземат странни чувства и мисли свързани с настоящата и бъдещата ми позиция в обществото, затова се случи да се запиша за доброволец. Отидох сама, защото това си беше лично моя иниацитива. Преди няколко дена пък записах една приятелка, която най-неочаквано дори за мен прие инициативата.
Всичко това има главно три страни: отговорна/безотговорна, забавна и обогатяваща.
Отговорността идва от това, че като за начало е важно да схванеш, че ако поемеш някакъв ангажимент си длъжен да го изпълниш. Ако те мързи или не си сигурен, че ще се справиш-по-добре не го приемай въобще. В началото именно поради тази причина избягвах да поемам ангажименти (природна увреденост-липсва ми увереност).
Така, че постефект от доброволчеството 1: ставаш отговорен (или не ставаш нищо).
Обогатяващата страна на нещата е, че при всяка акция (това за страничните наблюдатели е като им бутат брошури за това-онова в ръцете или ги молиш за дарение), в която участваш се случва да научиш по нещо ново. Чисто практически се научаваш на доста бюрокрация, налагаща се в някой случай, да пишеш мотивационни писма, да попълваш анкетни карти с едва ли не професионална насоченост, да презентираш. И, разбира се обученията по най-различини хуманитарни теми: от това как да оказваме първа помощ, ако някой се тръшне на тротоара пред нас, до знания за работа с деца с увреждания, знания свързани с работата на социалните агенции, водно-спасителна служба, планинско-спасителна служба и др. Всяко обучение се взима с цел да се надгражда след това, а също и да формира екип в определената област, чиято задача евентуално е да предаде знанията и уменията си на други-да организира кампании свързани с темата (да, например, ти си този, който решава от кои брошури, как, и на кои хора да се набетват за най-голяма ефективност, да прави демонстрации пред публика от случайно-минаващи или да изнася презентации пред в училища и учереждения). Постефект 2: ставаш компетентен, придобиваш умения.
И третата страна на нещата е забавната. Повярвайте тя е обширна минимум колкото първите две и в това няма нищо нередно. Важното е да знаем кога е време за смях и кога се изисква сериозност. Но когато срещнеш изумително много хора, които споделят толкова различни интереси, но сте единодушни в желанието и хъса си да помагате няма начин да не стане забавно. Например, когато се разхождаш с някаква древна каса по центъра и примолваш хората да дарят пари за една или друга национална кауза, няма как да не получиш редовното „вас, такива хубави момиченца и момченца, с какво ви изнудиха да го правите това?“, или нещо то типа на „нямам,“,зяпайки тъпо в портфейл, пълен с едри банкноти. Няма как да не си зададеш въпроса накъде отива нашият народ, но тогава просто поглеждаш себе си, лишил се от излизането с приятели в мола и дошъл да помагаш с малко или много. Поглеждаш другия доброволец до себе си, който си срещнал за пръв път него ден, но си убеден, че е свестен, че и отгоре, и осъзнаваш, че народът ни, хората като цяло, отиват в две посоки-намусеният чичко, който все твърди, че „няма“ и младежи, като теб, които пък винаги имат-желание, любов, енергия, доброта... И в крайна сметка май се получава добра комбинация. И май ние избираме накъде да поемем.
Странно или не, ние, и лично аз, вярвам във всяка кауза, зад която заставам. Може да са много или много различни, но на този свят нямаме квота за добро. Даже напротив. Вярвам, че заедно можем да направим това, което сами не можем, както пише по плакатите ни и, че ако дадеш дори малко от себе си, можеш да направиш промяна. Когато смятаме, че нещо не е както трябва, не бива просто да стоим и да съдим сурово отстрани, а да запретнем ръкави и да опитаме да го променим.
Постефект 3, 4 и нататък: откриваш себе си, мисията си, пристрастяваш се към каузата си, вярваш, търсиш решения за всеки проблем, поемаш инициативи, правиш планове и ги осъществяваш.
И не разбирам защо хората, тук, на родна почва, продължават да се учудват искрено от проявите на доброволчество или човещина, при положение, че вече сме толкова много, при положение, че българи от всички краища се стекоха в засегнатите райони от наводненията, например. Защо се подценяваме така, защо смятаме, че сме неспособни на добро?
В момента провеждаме информационна кампания (раздаване на брошурки и други подобни) ,с цел да популизиране на приемните родители в България. Давам ви го, като пример-отидохме на основно обучение, след това седнахме, дадохме идеи какво и как можем да наравим и се захванахме за работа. Акциите ни бяха предвидени за открито, но времето не позволи и първата ни се наложи да е в подлеза под СУ, в делнична и изключително дъждовна вечер. Нямахме голям успех, но усърдно опитвахме да привлечем вниманието на доста забързаните и още по-изнервените минувачи. В подлеза се моткаха и някакви на нашата възраст, раздаващи реклами на курс по английски. Те раздадоха доста повече и все пак по едно време, учудени от нашия боен дух, попитаха „Абе, на вас колко ви плащат за това?“; „Николко!“ отвърнахме едва ли не гордо.
Зашеметен поглед, тип овчи. Презрително изпръхтяване и неизменно: „Вие не сте наред!“
Тагове:
Следващ постинг
Предишен постинг
Това ми хареса!
И всичко останало...
Ще го покажа на сина ми, още е малък, но е поне доцент.:-)
цитирайИ всичко останало...
Ще го покажа на сина ми, още е малък, но е поне доцент.:-)
хаха, благодаря много ;)
За сина ви, не се притеснявайте, това е част от порастването ;р
цитирайЗа сина ви, не се притеснявайте, това е част от порастването ;р
Похвално!Все още има надежда............
цитирайнадежда винаги има, стига да си отворим очите за нея ;)
цитирайВсичко това има главно три страни: отговорна/безотговорна, забавна и обогатяваща.
Отговорността идва от това, че като за начало е важно да схванеш, че ако поемеш някакъв ангажимент си длъжен да го изпълниш. Ако те мързи или не си сигурен, че ще се справиш-по-добре не го приемай въобще.
Бих искала да цитирам много пасажи от този текст! Поздравления за позицията и хм...за зрелостта! Да, "тийнейджърите са /сме/ прекрасни младежи" - така е, без ирония, макар че и продъжението на това изречение е вярно:)))) Поздрави !
цитирайОтговорността идва от това, че като за начало е важно да схванеш, че ако поемеш някакъв ангажимент си длъжен да го изпълниш. Ако те мързи или не си сигурен, че ще се справиш-по-добре не го приемай въобще.
Бих искала да цитирам много пасажи от този текст! Поздравления за позицията и хм...за зрелостта! Да, "тийнейджърите са /сме/ прекрасни младежи" - така е, без ирония, макар че и продъжението на това изречение е вярно:)))) Поздрави !
Чувствайте се свободна да цитирате, щом ви харесва. Поздрави и на вас :)
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 161