Ето ясно виждаш бъдещето си, като на лента, ама не някоя гимнастическа с отблясъци и фигури,  а филмова-ден по ден, кадър по кадър. Добра работа, добро заплащане, добър живот. Добър или хубав? Каква е разликата, има някакъв оттенък, но не се притеснявай, на немски той не може да се отрази. Учил си сполучил си, работиш на сигурно място, на позиция, която си желал най-вероятно. След втората година вече не я желаеш толкова, защото се оказва, че каквото и да правиш има рутина, но след още две вече си свикнал. Рутината е сигурност, рутината е спокойствие. Живееш в средностатистическа къща, с две средностатистически коли, средностатистически съпруг, със своята средностатистическа работа и средностатистическите ви деца ходят в средностатистическо училище, имат средностатистически вещи и дрехи. Имате възможност за средностатистически пътувания и почивки, но не твърде често, защото в крайна сметка на кой му е притрябвала почивка, щом работната му обстановка е толков спокойна. Средностатистически там, но много над средния стнадарт на живот тук, мислиш си, може би малко злорадо някои дни, може би малко самоутвърждаващо други. А, да и на някои по-специални ще си вържете мартеничка, ако не и червен конец става, и ще обяснавате, че това е традиция, бългасрка традиция, че е баба Марта, че носи здраве, късмет. Късмет ли, че кому е нужен и за какво? Както и да е, ти си българин, не ти не си като тях, идваш от Балканите, ти се екзотичен, не си германец, холандец, англичанин или където и да се намираш, българин си, дори и  3-ти март може да споменеш. Защото не си като тях-водиш техния живот, в тяхната страна, говориш на техния език, пишеш го, работиш тяхната работа, дишаш техния въздух, но си различен. Не, ти не си като тях. Различен, но с какво? Различен сред многото различни-по цвят, по език, по родина, и нищо повече. Нали мислиш като тях, нали затова толкова не ти харесваше у дома, защото те са толкова по-добри- добра работа, добро заплащане, добър живот. Не се ли свежда всичко до това? Разбира се, че да! Защото има ред, всичко е ред и идилия. Закъсняваш със задача на работа, санкциите са светкавичти. Не си искал, случило се е нещо извънредно, или по-скоро ти се иска да се беше случило нещо извънредно, защото тук никога нищо извънредно не се случва, но всъщност си се бил отплеснал, замислил се, защото вече коя година водиш средностатистическия си живот, че вече забрави какво означава тази дума и как тя някога те е довела, че днес е март, а си забравил да си вържеш мартеница-няма значение. Ходиш да се молиш на шефа за отсрочка-не може. Да се извиняваш-не може, прошка-не може. Какво си въобразяваш, това е функционираща, успешна фирма-не се поддържа с компромиси, състоянието не се трупа с благотворителност, хората не се управляват с емпатия! Правилата са си правила, разпоредбите-разпоредби! Искаш ли малко свобода?!?-За кво ти е? Да, наистина, защо ти е...

Забравил си може би да мислиш, забравил си и да се бориш, забравил си да мечтаеш и да вярваш. Защото някога беше подвиг, беше цел, всичко, което имаш сега беше мечта и ти се стремеше. А сега не се стремиш към нищо. Уви, твърде бързо, твърде лесно я постигна, все пак живеем в модерна епоха, каквото и да пожелаеш имаш право да го имаш, поискаш ли можеш да отидеш навсякъде. Прави каквото ти харесва, живей, където решиш! И ти какво избра?? Казват  има два типа мислене на този континент, а и на другите-южното разхайтено и северняшкото консервативно. Те са толкова прави, ние сме толкова зле! По-добре, че си отиде. По-добре за теб, по-добре и за нас.

Аз тук мога само да гадая-къде ще живея, какво ще работя, ще постигна ли нещо и как. Уж навън е чуждото, непознатото, а там знам, като тебе ще живея-добра работа, добро заплащане, добър живот. А тук, изненада зад всеки ъгъл, надежда зад всяко дело, борба зад всяко постижение. Мечти зад вяко лице! Всички един цвят, едни език, една родина, но различни идеали. И една мечта-да не си бяхте отишли.. Но вие си отидохте, по-добре, че си отидохте, негативизъм на всеки метър, обиди, експертните ви мнения по наш адрес-не, вървете по-добре. Не са ни нужни. Не думи трябват, а дела-кажете това някой път на оперативка във фирамата ви, може би ще им хареса. А какво говорят вашите дела-изоставяне. Нищо, вие вървете. Чакат ви и средностатистическия ви живот и добра работа, добро заплащане. Само добри хора не, но пък може това да си ти. Имаш право, доводи, плюсове и минуси на всичко, толкова си разумен, че чак ме засрамваш. А аз какво имам-надежди, мечти, вяра в себе си, вяра в околните, вяра, че ще се случи това, което никой не знае какво трябва да е,но ни е нужно, вяра във всичко, в което ти си изгубил. С право си я изгубил, а аз сляпо вярвам. Но не мога нищо да сторя, виждам какво се случва и си казвам, че не е толкова зле, защото знаеш ли зле сме май само на хартия, май и само в устите на хората сме зле, и в нашите и във вашите, знаеш ли по навик си повтаряме, че сме зле, а знаеш ли май се справяме някакси? Зле сме, ако се сравняваме, но иначе как се чувстваме. Аз се чувствам добре. Отлично. Всъщност, аз вярвам, че сме добре и че все по-добре ще станем. Защото аз остана, защото още някои ще остане, защото ще правим всичко по силите си да станем по-добре. Аз вярвам в това. Това е разликата, основната, между теб и мен. И представям си за какво ми се отваря възможност, за живота, който ти водиш и ми става тъжно и разбирам, набива ми се в сърцето като нож, защото и майка и баща все едно повтарят-върви, върви и ти навън, а аз продължавам да се взирам в бъдещето и да осъзнавам колко няма да съм щастлива. Ти си прав, а аз оставам. Има разлика, и то голяма. Но не са противоположности, в никакъв случай. В товоите очи наивно е от моя страна, но пък няма да мога аз на чужд език да говоря, чужд човек да обичам, на чужда земя да живея и добре да се чувствам....

По-добре, че си отиде, по-добре, та да не ни се смееш в лицето, да не злорадстваш колко прав си бил, а ние колко наивни. И най-добрата заплата не може да ми купи родина, и най-високият стандарт не мога да обичам. Погледни си ръката-носиш ли мартеница? Не, не ми казвай, толкова ми е мъчно за вас, толкова ми липсвате и съжелявам, съжелявам много, но не защото не ви последвах, а защото не можах да ви убедя да останете!