Война в четири действия

Казармата е ужасна.

Това е общоприетата грозна истина. Много пъти ни питат и винаги казваме: в казармата е ужасно. Ами че така е-мизерия, мъка и... О, дано се уволним по-скоро!

Абе гадно е. Обаче си има и такива забавни моменти...

Всъщност трудно е за новобранците- мизериите до клетвата, а и месеците след това. Всички те правят на луд, правят си каквото искат с тебе. Това е естествен подбор- или издържаш, или... е, умираш. Не че тука мрем на всеки метър, но наистина имаше един перко в съседното поделение дето се гръмна. Гаджето му го било зарязяло. Чувствителна душа, какво да кажа. Затова по-добре зарежете гаджетата си преди да влезете в казармата, за да не се тормозите и с любовни кахъри.

След година вече си свикнал до такава степен, че едва ли не си забравил какво е живота на цивилен. А ето, че моя милост има честта да се уволни след около 2-3-4-5-или колкото ми е писано месеца и си пада купон. Сериозен съм. В казармата е гадно.

И аз съм гаден. Така се разбираме с нея.

Доклад 1:

Ето например, днес ме сложиха да отговарям за новобранците в поделението. Обучението си е сериозна работа, всички трабва да са на пост. Абсолютно всички. Въобще не трябва никой да си почива в спалното, никой не трябва дори да се доближава до него! Ако има някой в спалното-...е, това ще съм аз. Разбира се, проверяващ дали няма някой скътал се новобранец. Не си мислете, че просто се моткам и използвам тоалетната на спокойствие-това е част от работата!

И така, ето я мишката! Едната кабинка в тоалетната е затворена. Откъде-накъде ще пикае по време на пост?! Безобразник! Свърших си аз своята работа и рекох да го постресна. Отидох до кабинката и БАМ! Изритах вратата със  замах.

И какво да видя- Капитанът се проснал назад, седнал у дупката с разкървавен нос и зверска ярост в очите. Опа. Стратегически се оттеглих по фланга. Но скоро бях спипан, естествено. Оттогава Капитана на поделението не ме харесва. Ама никак.

Е, ама и той си е голям гадняр. Остави ме на дежурства три поредни дни. Три! Що за безобразие, аз след три дни смятам да се уволнявам, той на какъв ми се прави...!

Добре, Капитане, много добре. Това е война.

Доклад 2:

Ето, че отмъщението ми не закъсня.  Дойде точно като часовник, по-редовно и от цикъла на 23-годишно момиче. Е, не исках да прозвучи гнусно, де...

Опънах старателно едно въже през стълбите на втория етаж, където спяха по-важните офицери, демек и Капитана. И започнах да се подпирам на стената разсеяно, подсвирвайки си...триумфален марш, ето какво!

Капитанът се появи с типичната си скована, но в същото време забързана, походка- да, несъмнено изключитално рядко срещано умение е да ходиш сковано и забързано едновременно. Може би това му беше най-големият талант.

И пак с тази уникална походка се спъна във въжето. Претърколи се по всичките шест стъпала надолу, бума-бам-туф-паф, ауч, чак мен ме заболя, като най-сетне се сгромоляса и от последното. Почудих се дали не съм го убил-да си е счупил врата или главата. Но, уви, оживя! Само ръката си счупи.

-АЯТГАНТГАНФАВУЕХХХ!

-Капитане, добре ли сте?-престорих се.

-Морски, какво е това въже, бе идиот!-продължи да крещи. Викаха ми морски, щото идвах от едно село до Приморско. А ето, че вместо гранични войски като повечето „морски” , ме бяха заточили в сливеския балкан.

С него вървеше и полковникът, но той не се беше спънал. Той беше спокоен човек.

-Капитане, бе, и вие идиот ли сте да не го видите! Пфу!

-Морски!!!

-Ами обучение на новобранците- докладвах хладнокръвно.

-И за кво е това обучение, да му се не види, глупако!

-Слизане на стълби с препятствия-свих рамене. И понеже и двамата спряха да крещят и да се вайкат за момент, добавих уверено с кимване:-  За време.

Пратиха ме в ареста. За три дни. Мисля, че числото 3 им харесва.

Доклад 3:

Като най-нелюбимият на капитана, бях назначен за командир на караула. Бяхме шайка простаци в гората- аз, Ивко, Гацата и Дебелия- които уж трябваше да охраняват нещо, но по-скоро спяха в заслона и тичаха в панически нагоре по склона, за да заемат поста си, в случай на проверка.  

Дебелият ми беше заместик-командира. Беше много загубено момче, затова решихме да го избъзикаме. Използвахме, ако мога така да се изразя, народния фолклор.

-Дебел-заразказвахме вечерта.-Нали го знаеш оня големия орех доле на склона? За него има предание, че на клоните му се обесил един войник от това поделение.

-А, обесил!-дръпна се Дебелия.-Ма аз не съм виждал никой да се беси!

-Абе, тва е легенда, бе то се е случило отдавна. Няма го вече. Но-продължи Гацата с умишлено мистериозно-зловещ тон. Беше учил драматургия момчето.- Но дори тогава не можели да видят трупа на отчаяния войник. Гледали, гледали, а той всякаш се бил изпарил! Тогава един младеж го видял- и след два дена го намерили мъртъв в дерето! Затова преданието е: само обречените виждат обесения!...-той остави изречението да виси в мрака и почна да се блещи.

Значи, наистина местните казваха, че някакво войниче се обесило на ореха, но останалото беше абсолютна измислица.

-Я, достатъчно глопсти -прекъснах ги делово.-Мобилизрайте се и, Дебел, отиди да провериш района!

С Ивко и Гацата цял ден бяхме правили чучело с въже на врата специално за случая.

-Значи, Ивко отиваш-инструктирахме го.-Качваш се в клоните на ореха и като видиш, че Дебелият се задава и светка с фенерчето напред-назад- пускаш чучелото и издаваш тоя звук като грачене дето го можеш. А ние ще сме отсреща в гората и ще гледаме.

Всички заехме позициите и зачакхме жертвата. С Гацата едвам се сдържахме да не се захилим. Дебелия се появи и фенерчето трепереше в ръцете му. Ивко пусна чучелото точно когато Дебелия беше под него и оня светна право в кукленото лице! Умря от ужас. Щеше да е смешно, ако не извади пушката и не започна да гърми на посоки! Ние с Гацата легнахме под един дънер, а Ивко скочи от дървото и избяга в гората.

-Дебел, спри бе, ние сме!

Но не! Идиотът не спря докато не изгърмя и четирите пълнителя! И после стана смешно. Като чули гърмежите от караула, цялото поделение скокнали и дошли на тревога. На тревога, забележете.

Капитана беше впечатлен от работата ми като командир. Нови три дни в ареста.

Доклад 4:

Ето, че идваме до перлата в короната, черешката на тортата, гранде номера в лицето на Капитана.

Трудно е, когато някой открито те мрази. Още по-трудно е когато този някой е началникът ти.

Понеже бях учил чертане и малко картография, полковникът ме взе да пречартая картните листове за предстоящото ни обучение в планината- три дена щяхме да се моткаме и накрая да ни прибере хеликоптер. Даже два. Обучителна работа, какво да ви кажа. Отговорник за експедицията беше Капитана- прекрасна новина за мен.

Смених им картните листове.

Обучавахме се три дена, походихме из планината и ето, че дойде времето да се прибираме. Или поне за това си мислеха, че е дошло времето всички.

Аз отговарях и за комуникацията. Вървях неотлъчно до Капитана и се наслаждавах на съсредоточеното изражение, с което четеше „картата”. Спря се тържествено.

-Така! В квадранта сме!-обяви.

-Несъмнено, сър-отбелязах.

-Ей, морски!-изръмжа ми. В този миг се включи радиостанцията.

-Ред 1 вика Грин 5. Ред 1 вика Грин 5!

-Сър, хеликоптерите са-подадох му радиостанцията.

-Грин 5 слушаме!-взе я Капитана.- На позиция сме.

-Добре в радиус сме, би трябвало да ви видим.

-Чакаме ви.

-Не сте на позиция.

-Как да не сме?!-той инстинктивно се ококори възмутено в мен, че му бях най-близко.-На позиция сме!-скара им се.

-Не, не сте!-скара му се оня в отговор.-Квадрант В12 ли сте?

Капитана се озвери в картата.

-ДА!?

-И ние сме тук, а вас ви няма!

-Това е нелепо!

-НЕ сте в квадранта, отидете в квадрант В12!

-В него сме!

-Няма ви!

-Тука сме!

-Капитане, НЕ сте в...

Превивах се от смях. Това беше удар. Не, това беше УдарЪТ. Щях да помня това до живот!

-Засякохме ви на скенерите-казаха накрая.-Вие сте от другата страна на планината, глупаци!

-Моля?!

-Отегляме се, мисията провалена!

Капитана се ококори отново в мен, този път паникьосано.

-А чакайте, ние как ще се приберем оттука?

-Не можем да летим до вас, свърши ни горивото! Оправяйте се, Грин 5. Край.

От тридневно обучението стана седем дневно. Какво да ви кажа, пърках  от щастие-само да видех смазаната муцуна на Капитана. И как щяха да го порежат за това! Нямахме дори провизии, наложи се да щурмуваме околните села за зайци и местните ни намразиха, някои овчари даже ни скочиха с пушки. Беше забавно.

Когато най-сетне се прибрахме, Полковнкът, иначе спокоен чевечец, крещя три часа на моя приятел Капитана. Мен ме пратиха в ареста, естесвено, този път за солидните 10 дни. Това, което не знаеха, обаче беше, че надзирателят се оказа също да е „морски” и си говерехме на „наш човек”, той ме обикна много и само ме пращаше в офицерския стол лелките да ме гощават с баници, манджи и лакомства. Станах сит и горд!

Очевадно е, че аз спечелих войнта.

Гадно, гадно е в казармата. Само информативно ви го споменавам, вие вече се убедихте. Ама, поздравете ме сега за победата поне, де!