Ива беше благодарна за родителите си, даде си сметка, докато измъкваше пари от портфейла на баща си в два през нощта.
Да, наистина-бяха старомодни и консервативни, поне дотолкова, че не биха проявили разбиране към факта, че е „едва“ на 16 и вместо да си гледа уроците и благоприличието се занимава с гаджето си. Какво беше виновна, че този заблуден пубертет от същия випуск й се беше метнал в коридора, възхитен, с цветущата новина, че тя е момичето на неговите мечти?! Ненормалник. Ива не смяташе, че е създание слязло от дъгата или, че би следвало да е обект на нечии мечти. Човек трябва да има много занижени стандарти, или по-скоро, оглупели стандарти за гадже, за да му хрумне да се занимава с нея. Не беше от лигавите момичета, които се влюбват и разлюбват за отрицателно време, със завиден размах на романтичните изненади, които очакват да им се правят. Тя си нямаше и на идея от романтика. От любов. Дори от псевдо любовта, по-краткотрайна и от майската ваканция, характерна за връстниците й. Преди Мартин, тя не бе имала друго гадже. Не знаеше какво да прави с него, той просто се случи и въпреки протестите й, лъжите, че е обвързана сериозно, номерата, които инсценира с приятелките си, той не се отказа и накрая тя се предаде. Вече нямаше да е невлюбчивата, незаинтересована от момчета, неромантична и т.н. Ива, която всички знаеха, а щеше да се превърне в... Всъщност в нищо по-различно не се превърна. С Мартин беше най-много, предимно и основно себе си. Не знаеше, че връзките работят толкова просто - нещо като супер готин най-добър приятел, на когото има пълно доверие и се целуват от време на време. Всъщност връзките не работеха толкова просто -тя беше късметлийка, и това е. Защото Мартин също не бе имал други гаджета преди нея, също не бе бил влюбчив, романтик и т.н., и може би именно тази неопитност, която споделяха, ги събра и ги държеше вече над година заедно. Това си беше има няма 1/15-та от животите им. Браковете на повечето от родителите на випуска не траеха толкова.
Една година. Дори повече. Мартин ставаше на 17, трябваха й пари, за да му направи подарък. Той го заслужаваше. Той беше толкова свестен, може би дори по-свестен от нея. Ива се загледа гузно в двайсетачката, която държеше, току-що измъкнала от портфейла. Това беше грозно, гнусно. Но не й беше толкова съвестно, колкото се предполагаше. В продължение на тази година, Ива беше лъгала родителите си поне един милион пъти с кого и къде отива винаги щом се виждаше с Мартин. Ще спя у Неви, ще ходим на кино с Лили, имаме кръжок по екология с класната, задържаха ни да разказваме за състезанието по английски, в мола сме със Симона- не, не тази от класа ми, а другата от квартала...
И всеки път не й беше гузно. Защото Мартин си заслужаваше. Всъщност си заслужаваше дори повече- Ива си даваше сметка, че въпреки хладнокръвната й надменност и практичност, с които бореше консерватизма на родителите си, желае повече от всичко те да го приемат. Да може да го заведе, да се запознаят, да вечерят заедно или нещо такова. Да говорят с него, да видят в него всичко, което тя виждаше. И което беше нейно. Нейното гадже, нейният Мартин. И може би дори да се възгордееха малко, че дъщеря им, успоредно с добрия успех и възпитаното държание, е успяла да довлече и прекрасен младеж. Баща й да го потупа по рамото бащински, майка й да го прегърне майчински. Защото Мартин щеше да се зарадва, щеше да е в екстаз. Защото Мартин нямаше свои родители. Защото те го бяха ранили, изоставили и никога обичали.
Искаше й се да сподели това с тях и те да отворят истински обятията си за него, да го приемат като второ дете в семейството. И никога повече да не лъже къде отива, с кого е, и никога повече да не се налага да тършува джобовете на баща си по среднощ!
Може би вината за всичко това беше нейна. Все пак тя беше отписала разбирането на родителите си автоматично, никога дори не им беше намеквала нещо такова, за да види реалната им реакция. Може би, вече все пак беше по-голяма, те започваха да гледат на нея по по-друг начин, може би, ако опиташе и говореше с тях, може би чудото щеше да стане...
Да, наистина, можеше да говори с тях. Аз трябва да съм благодарна за родителите си, помисли си отново. Защото на тях им пука за мен. Именно всички влудяващи ме проверки, разпити, изисквания, които имат, са защото им пука истински за детето им. Тя беше свидетел на поне половината от момичетата във випуска й- начина по който вървят, говорят, обличат се -очевидно майките им ги бяха зарязали да правят каквото искат. Не им пукаше дали дъщеря им е отишла полугола на училище или дали се е прибрала вечерта или на сутринта.
Туп!
Все едно на някой му стана зле, опита се да се надигне от леглото си и падна.
Ива замръзна на място- в коридора, до палтото на баща си, с банкнотата в ръка. Откъм спалнята на родителите се чу сериозно размърдване. Сега, ако я хванеха?! Какво щеше да обясни? Тя метна портфейла под раклата за обувки, смачка банкнотата в ръка и застана пред вратата на банята. Елементарно, била е до тоалетна. Може би нямаше да ги лъже толкова много, ако не беше толкова лесно, помисли си.
„Лесно е, защото ти имат доверие“, прошепна предателско гласче в главата й. Тя я разтърси яростно, решена да не се поддава на глупави съмнения в този момент на...
-Ива!-майка й се появи от спалнята бледа като платно.-Какво правиш будна?
-Ми -тя разтърка очи, давайки си вид на сънена.- събудих се, доходи ми се до тоалетна и станах да...
-Глупости, въобще не си лягала!-разкри я веднага майка й.-Бързо, дай телефон веднага!-нареди панически. Ива се стресна и се обърка.
-Телефон?! За кво...
-Бързо! Обади се на 112!
-Какво, защо?!-паниката от майка й се прехвърли успешно върху нея.
-Баща ти!-изсъска припряно майка й, вече от хола, тършувайки чантата си за мобилния.-И проблемите му с кръвното, припадна и...Бързо дай ми телефон!-извика й.Ива изтича до стаята, откачи телефона от зарядното и го даде на майка си. Сърцето й биеше по-бързо от колкото Юсеин Болт тичаше. Тя стоеше с гръб към отворената врата на спалнята и не смееше да надзърне дори. Мисълта за баща й. Проснат на земята. В безсъзнание. Може би с инфаркт. Може би не дишаше. Тя знаеше да прави реанимация. Бяха я учили, беше я упражнявала няколко пъти на манекен. Но мисълта- мисълта я смразяваше. Тя не можеше да мръдне. Не можеше да мисли за нищо освен за баща й. Проснат на земята. В безсъзнание. Може би без дишане. Може би с...
„Аз съм егоист.“помисли си изведнъж. Точно както учителката им по физика им беше казала, когато я бяха ядосали и обидили за пореден път, както всеки час. „Вие сте егоисти! Това, тийнейджърите сте най-големите егоисти!“
Баща й можеше да умре, или да влезне в болница! А какво беше правила тя по това време -тършуваше из джобовете му!
„Въобще не ви дреме за другите, за това, че вашите се бъхтят да изкарват пари, да сте облечени, да сте изучени, че и подаръци всякакви да ви купуват, за каквито ги изнудите! За това, че ние, учителите, пък си скъсяваме живота тука, да ви научим на нещо! За това, че полагаме три пъти повече усилия да ви преподаваме, а вие не си мърдате пръста да учите! „Ми то това не ни интересува, госпожо, това за кво ни е в реалния живот!“.Пълни егоисти сте, пълни!- все за себе си мислите, все себе си първо гледате! А нас, дето ви гледаме, като писани яйца- кучета ни яли!“
И тя беше такава. Егоистка. Манипулаторка. Мислеше първо за себе си- предпочиташе да лъже, отколкото да каже на техните за Мартин и да срещне с достойнство реакцията им, предпочиташе да открадне 20 лева, вместо да помоли за тях, предпочиташе да стои смразена от ужас с гръб към инцидента, вместо да се опита да помогне...
Ива се разрева. Не беше плакала за нещо толкова истинско от много дълго време. От страх. От съжаление. От истински ужас и истинска мъка. Иначе все плачеше от някакви си свои настроения и депресии.
Ива знаеше, че от сълзите и рева няма особен смисъл. Знаеше, че трябва да е силна и хладнокръвна, както винаги. Затова вече не плачеше. Дори не се чувстваше уплашена, дори не чувстваше нищо. Но не можеше да спре да трепери, да трепери много силно, да се тресе. Мислеше, че е очевадно дори за околните, но никой в болницата нямаше вид да обръща внимание на гърчовете й.
Линейката беше дошла след прилично дълго време. Баща й беше откаран в болницата, те с майка й бяха дошли с такси и сега чакаха лекарите да изнесат становището си. Но Ива не искаше да го чуе. Защото вече го знаеше- знаеше, че баща й беше бил в безсъзнание твърде дълго, а линейката беше дошла твърде късно. Знаеше, че през последните месеци той качваше твърде високо кръвно, и майка й беше викала линейка, с и без нейното знание, твърде много пъти. Но майка й се тресеше, ту плачеше, ту я гледаше строго все едно да й каже „да не се вживява“, „да не се панира“, „да не говори глупости“ и че баща й си е наред, но всякаш повече като да убеди себе си. И сега, в този повратен момент, беше много нервна. Ива се почувства длъжна да я разсее.
Почувства се длъжна да бъде откровена с родителите си. За пръв път от много, много време. От преди пубертета. Да е откровена с нея, така както е откровена с Лили, или Симона. Да сподели, да обсъдят, да се посмеят.
-Мамо?
-Кажи, Ивче- изтърси машинално с успокоителен тон без дори да я поглежда.
-Аз имам гадже- каза Ива без да се колебае. Майка й се завъртя и повдигна учудено вежда. Не изглеждаше ядосана, нито щастлива, по-скоро малко объркана. Точно така, както я беше очаквала Ива- разсеяна от случващото се.-Казва се Мартин- продължи със същото извънземно спокойствие и се почувства радостна, дори още по-спокойна, разказвайки за него.-От моето училище е, от другия клас. Много е готин, свири на китара и чете Стивън Кинг, с татко сигурно ще си допаднат. Обожава да се опитва да готви. Не е много добър, де, но мисля, че ти би могла да го научиш на това - онова. И не е егоист. Не е като нас, останалите. Той винаги мисли за другите, как се чувстват, как да ги накара да се почувстват по-добре. Наистина. И ние не сме някаква лигава тийн двойка, ами сме много по-освободени от разни формалности и романтични глупости. Като най-добри приятели сме, като брат и сестра- всичко си споделяме, имаме си пълно доверие. Само аз малко го командоря, но той, защото е добричък...
-И от кога така?-промълви майка й.
-О! Ами, вече ходим повече от една година
Майка й беше зяпнала. След това по лицето й се разля усмивка - усмивка едновременно объркана, едновременно тъжна, едновременно щастлива. Щастлива за нея, за дъщеря й, която успоредно с добрия успех и възпитаното държание, е успяла да довлече и прекрасен младеж. Ива разпознаваше тази усмивка. Това беше усмивката й от мечтите й, усмивката от момента, в който майка й и баща й се запознават с Мартин и го приемат, тя с майчинска прегръдка, той с бащинско потупване по рамото. Това беше усмивката от семейната идилия, идилията, за която винаги бе мечтала, малко или много, в която винаги бе живяла, докато лъже и увърта...
-Това е страхотно, Ивче- промълви майка й през сълзи.-И защо не ни каза по-рано?
-Ами, чудех се дали...
-Трябва да се запознаем с него!-избълва веднага ентусиазирано.-Да вечеряме или обядваме заедно! Или пък заедно и с неговото семейство! Можем да отидем на заведението с градината на...
-Мамо, той няма точно сем...
Но в този миг се появи докторът и ги върна в настоящата им действителност. Не толкова приятна като тази, в която се бяха унесли. Но скоро щяха да се унесат отново в нея. И този път наистина...
Ива беше благодарна за семейството си, даде си сметка, докато седеше на масата, заобиколена от майка си, баба си, Мартин и приемният му родител, който се грижеше за него, в лятната градина на любимото им заведение. Всички се разбираха толкова добре и си пасваха толкова добре. Вече не се налагаше да крие, да лъже, да краде. Добре, че изплю камъчето, както се казваше. Беше глупаво от нейна страна да чака толкова дълго. Твърде глупаво. Но нямаше защо да съжалява- тя беше сигурна, че баща й също щеше да хареса Мартин, точно толкова колкото всички останали.
сега разбираш как се чувствам като чета твоите разкази ;D; колкото до другото- и аз си търся "нормалното" момче, за което да съм готова да споделя с всичките си близки. И който търси, казват намира. Е, не съм точно разлепила обяви или поръчала билборди, но си се оглеждам за него старателно ;)
bratignat- не бих казала :) радвам се, че ти допада.
